КАИШОВ ВРЪХ – ЕДИН ОТ СИМВОЛИТЕ НА ПОНОРА

    Когато се говори за символ на Понор планина винаги се цитира вр. Булата. Това е една скална група, която се вижда от няколко места, когато се пътува по Искърския пролом. Най-близката изходна точка за достигане до вр. Булата е с. Заселе, където Дядо Вазов пише стихотворението си „На Малата планина”

   Скалната група на този връх се състои от няколко скали, плътно прилепени една до друга, но на югоизток от нея има една само долепена до тях скала със спецефична форма. Тя наподобява млада жена, която е леко приведена и с гърба си подкрепя групата скали да не паднат в пропастта под тях. Точно тази скала е в основата на името на върха, Булата или Булята.

   Понорпланина обаче има и други красоти. Всяка красота е различна, красоти не могат да се сравняват. Сега ще посоча още три, според мен достойни да се мерят с вр. Булата, възприеман като символ на планината.

   Уточнямам, че ще пиша за Средния Понор, планината с красотите, най-близо една до друга. Те са специфични, такиива са и скалите. Планината е била някога дъно на море, което се е надигнало. Поради това скалите са карстови, разтворими от водата и много специфични. Те се състоят от утаени по дъното на морето черупки от миди и раковини, останки от костното вещество на рибите, обитавали това море милиони години. По скалите има останки от раковини и др. морски животни с черупки. Има местност, наречена Раковината заради една гигантска раковина, останала на скала. Хората от този регион са намирали и държат при себе си доста раковини, които са цели. Знам една баба от с. Добравица, която търси раковини и има цяла колекция от тях.

   Средният Понор започва от седловината между селата Брезе и Зимевица. В ляво от тази седловина е Големият понор, с реките в пропадналостите му, в дясно – Средният. От седловината изгледът е прекрасен. На дясно се виждат величави сивобели скали, увенчавани от един връх с малка площадка на него, Лупова глава. Възрастни хора твърдят, че от този масив вълци някога са гледали къде има животни и са се спускали към тях.

    Този връх е шедьовър. Под неговите скали, изпод които има многобройни карстови извори се намира с. Добравица. То се състои от махали, основани там, където има карстов извор и завет, защото тук е доста високо.

    Към върха се тръгва от поляната-превал на билото, но той е обграден от една доста сериозна препасница - границата на пропадналата при земетръс част от планината и непропадналата. Обикновено това е много стръмен скален участък. Избира се място за изкачване по него. Достига се до друга седловина между връх от ляво на нея, доста отдалечен, тип чал и близкия от дясно скалист връх Лупова глава. На него има площадка от около 4 кв. м. която се достига съвем леко. Изгледът от тея е величав, царство на скалите с дупки в тях, в които гнездят хайдушките гарги. След тези бели скали следва участък с каменни въглища. Страхотна черно/бяла комбинация. Върхът Лупова глава е още един достоен символ на Понора, но той се вижда само от селата Брезе или Добравица.

   По билото на Понора преминава римски път, към който се присъединяват други римски пътища, идващи от към долината на р. Искрецка или от долината на Искъра. За било тук не може да се говори, защото то цялото е в понори, но не много големи, а с дупка за оттичане на водата, но не и река, която да пропада в към тази дупка.

   В ляво се виши снагата на вр. Сърбеница, най-високият тук, към 1600 м. Долу в понорите се виждат останки от овчарниците, а по пътя има паметници на овчари, убити от гръмотевици. Който е за први път тук е добре да изкачи вр. Сърбеница, от който се рзкриват големи красоти към Големия Понор, Козница, а при ясно време се виждат Витоша и Рила.

   Пътят върти по нелогичен начин, защото да се преминава над тези пропадналости единствениат начин е те да се заобикалят. Прекрасни скали има по този път, простор без граници, понорите са предимно от северната страна.

   Следва нов шедьовър, също достоен за символ на Понора, Подковата. Това е скален венец, който обгражда букова гора. В по-ниската част на планината има още един такъв скален венец с форма на буквата омега.  Публикувал съм доста снимки от тях. Красотата на подковата просто приковава да се остане пред нея на няколко места.

   Скалите след Подковата се заменят от от безкраина пасища. Отвесните скали – препасниците -  се виждат само от място около с. Зимевица. Тук и там има пътеки, които слизат стръмно към Зимевица, днес запустяли. Ако някой реши да слиза от Понора, трябва да ползва път или ако няма път да се вижда има ли възможност да се слезе, защото карстът предлага много изненади, доста от тях опасни.

   Римският път, на места вече покрит с трева, извежда до вр. Булата, в ляво от който се суска към с. Заселе. Сега е моментът да си види скалата с младата жена, която крепи скалния масив да не падне.

   Билото на Понора продължава към последният му алпийски шедьовър, Каишов връх, за да завърши при вр. Грохотен над Своге, който е покрит с гора и не предлага видимост.

   Връх Каишов е нов шедьовър, който привлича погледите на пътуващите по долината на р. Искрецка. Той наподобява на вр. Вихрен, гледан от Банско и на вр. Кознича на планината Ржана. Висок е малко над 1400 м. Темето му е голо, съвсем малко под него е опасан с букова гора. Гледките, които той предлага са така общирни, както от близкия връх Голата глава на Софийския Балкан. Подножието на този връх на юг и на изток е място за обитаване от хора. От юг са трите махали на с. Добърчин, от изток са високите махали на с. Церово.

   Красотата не само от върха, но и навсякъде около него е изключителна. На север от него е Каишовата седловина, свързваща село Искрец със с. Заселе. Рядко има тъкъв красив превал в Балкана.  На изток от превала има пощадка, от която се вижда централното Било на Балкана до Мургаш. От тази тераса ако се слиза към с. Церово трябва да ползват само пътеки, защото има опасни места със скали. Към с. Заселе има път, от лявата му страна с извисени красиви единични големи скали. Най-голямата скална група е вр. Булата.

   Целият този преход, ако се започне от спирка Палилула, след това с. Добравица и по цялото било на Понора, се върви към 8-10 часа. Почивките и разгруждането на красотите – отделно. Добре е да се организира транспорт до най-високата махала на Добравица, където свършва асфалтовия път, което спестява към 2 часа изкачване. Маркировка няма. Тръгва се към с. Зимевица и от превала се избира участък за изкачване до вр. Лупова глава. След него има път, който слиза между селата Зимевица и Заселе.

   А само до Каишовият връх най-добре е да се отиде от с. Искрец през селата Добърчин-запад  и Меча поляна. Връщането може да стане през с. Зимевиа и Вазовата екопътека до ж. п. г. Бов.

   Приятна разходка.

   Този преход е един от силните за мен. Измиинавал съм го десетки пъти и почти винаги от с. Добравица. Когато се придвижвам обратно, от Бов към Добравица, имам усещането като да ползвам лявата си ръка, доста по-несръчна от дясната. Знам защо е така – защото съм крайно консервативен. Веднаж преминал по дивна красота по определен начин, после не е така вълнуващо за мен да я премина обратно. По същия начин съм изминавал три пъти прехода Ком-Емине и също три пъти  Ком-Тимок, но и през ума ми не е преминавала мисълта да ги премина обратно. Веднаж наредили се в ума ми тези красоти, не мога да ги пререждам.

браво.

С пожелание да преминете през църквата на Своге, където е идвал Дядо Вазов, да продлъжите до с. Брезе, в двора църквата където има юстинианови кръстове и най-големият със символите на България оброчен ръст, после да продълржите до поляните над с. Брезе, от където се вижда красавеца Лупова ГлАва и последно, да паркирате колата при оброчния кръст на входа на най-високата махала. Ако получите добра инструкция от последата жителка на махалата, може да намерите й камъка с раковината.
Действайте, заслужава си.