Арката на Дарвин се срути. След десетки, може би дори стотици, хиляди години брулещ вятър, солени морски вълни и проливни дъждове. Най-голямата муза на модерната еволюционна наука се свлече в морето. Остава ни само споменът за едно място, което допринася за разработването на модел за собствените ни идентичност и съществуване. Модел, който ни даде поне минимална яснота за това кои сме и защо сме тук. Макар отговорът да не е изчерпателен или дори малко задоволителен.

Разпадът е дълъг процес. Бавен като ерозията на скала. Но самото падане, самият акт на сгромолясването, е светкавичен. И често се случва в момент, в който никой не гледа.

Всяка сложна система, рано или късно, достига своя момент на разкъсване. Моментът, в който комплексността надхвърля оперативната способност. Това е повратната точка, в която съществуващият ред на нещата, както се изразяват марксистите, се разпада заради собствените си вътрешни противоречия. Следва период на несигурност, в чийто рамки става възможно, поне частично и за малко, изграждането на един нов ред, който да отговаря на възникналите потребностите и морални или етически императиви на еволюиралия субект, в нашия случай – общество.

Преди няколко години, когато мигрантската криза беше в разгара си, Доналд Тръмп рязко набираше популярност, Виктор Орбан поставяше основите на новия си илиберален строй, Владимир Путин загърбваше окончателно фасадната демокрация, а Брекзит още беше някаква зародишна идея в главата на (към онзи момент) маргинали като Доминик Къмингс, беше много на мода да се цитира едно прекрасно стихотворение на Уилям Бътлър Йейтс озаглавено “Второто пришествие”.

Извил се в пръстени все по-широки,

соколът не дочува соколаря.

Нещата рухват, не държи средата,

безвластието пуснато е само,

и приливът от тъмна кръв е пуснат,

и церемонията на невинността се дави.

На най-добрите липсва убеждение,

най-лошите със гъста страст са пълни.

 

Да, скоро откровение се чака,

да, Второто пришествие се чака!

Едва ли остарял е този израз,

когато ме смущава странен образ,

огромен образ на „Духа вселенски“,

там някъде във пясъчната пустош,

със лъвско тяло и глава човешка,

сив поглед, безпощаден като слънце,

той движи бавни хълбоци, до него

се мятат сенки на тревожни птици.

Отново пада мракът, но аз зная,

че каменният сън на двайсет века

в кошмар оттласна люлката люляна.

Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал

към Витлеем за свойто Рождество?

Уилям Б. Йейтс, 1920

Изборът на това произведение като събирателен образ за онзи период от (много) модерната история винаги ми се е струвал изключително уместен, но не поради причините, които повечето анализатори, политически пъндити, членове на академичната общност и други представители на традиционния либерален коментариат имаха предвид. “Второто пришествие”, за мен, е стихотворение изпълнено с тръпнещо очакване. От него лъха на морбидно любопитство, на онова усещане, когато пред очите ти се случва брутална катастрофа, когато мозъкът ти крещи, че трябва да си ужасен и уплашен, но нещо много по-примитивно и животинско те тика все по-близо до случката. Защото искаш да видиш това, което се крие под отломките. Да видиш какво представлява тази ужасна картина. Да станеш свидетел на света такъв, какъвто е извън злободневието и човешките претенции и привидности.

Падането на маските е освобождаващо. Познатата опасност винаги е по-лесна за квантифициране; можеш да се съобразиш с нея, да следиш къде се намира и в каква посока се движи, да изчислиш как да я избегнеш доколкото е възможно. Дълго време страните в Източна и Централна Европа живяха със своите маски. Оставиха развития Запад да спи спокойно с мисълта, че бившите съветски сателити са просто пословични имитатори, които биха направили всичко в името на това да заприличат на “истинските” европейци. Да спечелят одобрението на новата ос, към която принадлежат.

Това усещане за пълно превъзходство и уникалност е вредно. Вредно най-вече за силния, за обекта на имитацията. Невъзможно е да създадеш идеално копие, особено що се отнася до сложни структури, каквито са човешките – социални, икономически, културни, цивилизационни, както и всичките им производни. Стремежът към подражание води първо до разочарование, след това до болка заради усещането за собствената неадекватност на копиращия, а накрая – до потиснат гняв и ненавист. Междувременно имитираният е много вероятно изобщо да не подозира, че подобни процеси изобщо протичат.

Най-вредното нещо, което един нов окупатор може да причини на непознато местно население е да го унижи. И то не веднъж, не в рамките на един изолиран случай, а като продължителен процес. Процес, който се превръща в основа на развитието на съответното общество. Няма значение дали това се случва волно или неволно, но най-лошо е, когато става въпрос за комбинация от двете.

Бежанската криза беше катализатор, но не беше същинската причина за отключването на т.нар. десен популизъм. Истинската причина е дълбокото структурно неравенство между няколкото големи европейски икономики и останалата част от Европа. Причината е превръщането на общоевропейски институции, създадени с най-добри намерения и с амбиции за културно и икономическо сближаване на нациите на база цивилизационни прилики и сходства, в бухалки, с които се налага един нов вид догматизъм. Една идеология, която е пост-национална, която е технократична до степен на антидемократичност, която принизява човешкото същество до нивото на рационален агент в рамките на псевдонаучен модел.

Истинските признаци за случващото се в момента можеха да се видят още след 2008г. Когато вследствие на кризата в Европа Германия и ЕЦБ наложиха тотално икономическо господство над Гърция под формата на мерки за справяне с разразилия се “пожар”. Пожар, който ЕЦБ, МВФ и Европейската комисия подклаждаха в продължение на близо десетилетие с препоръките и директивите си. Пожар, заради който Гърция продаде дори пристанищата си на безценица. И кой бе купувачът? Китай, една страна, която е фундаментален враг на западния начин на живот и цивилизационните принципи на Просвещението.

Когато през 2011г. Силвио Берлускони бе принуден да подаде оставка заради предполагаемата си неспособност да се справи с икономическата криза и нейните последици, без значение, че истинският виновник за заблатяването на италианската икономика бе Марио Драги, тогава президент на ЕЦБ, който извърши своеобразен икономически преврат срещу Берлускони като прекрати изкупуването на италиански облигации от страна на централната банка, предизвиквайки внезапен скок в лихвените проценти далеч над безопасните нива.

Това са малките неща, които предизвикват огромна реакция. Лишаването на цял един континент от автономия и право на самоуправление. Лишаването му от право на културна или национална принадлежност в името на някаква неясна глобализация, която в най-добрия случай звучи като утопия, а в най-лошия като опит за пасифициране на непокорното цивилно население. Под “непокорно” разбирайте инакомислещо, свободолюбиво, склонно на моменти да взима грешни, дори глупави решения; това е да си човек – да грешиш, да се държиш ирационално. Да си имперфектен.

Така хуленото популистко движение се застъпва именно за това. То е единствения ход на обикновеното образовано, работещо и творящо население на Европа, което иска да запази това, което е останало от неговата идентичност и свобода. Правото да не бъдеш управляван от назначени, често никому непознати, бюрократи, чиято единствена обвързаност е към едрия капитал, международните монополисти, които рушат пазари и дестабилизират национални и регионални икономики в името на това да се запазят от естествения цикъл на бизнеса и да се спасят от неизбежния разпад. Единственият ход на тези, които искат да върнат достойнството си, да си върнат контрол над условията и средата. И ако пътят към постигането на тази еманципация минава през тоталното сриване на неолибералните институции и техния безличен строй, то гневът на унизените, на губещите от глобализацията, на имитращите, които им писна да имитират, ще създаде нужната енергия, за да направи именно това.

излишно много думи, нехарактерни за ролите на том селек

няма свят без окупатори и окупация, има нечия наивност или пропаганда

европейските "окупатори" винаги са били нива над ватниците и над джагалите