Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05.2017 16:06 - ВЪРТЕЛЕЖКАТА НА СЪЩАТА ПРОМЯНА
Автор: antoninna Категория: Други   
Прочетен: 247 Коментари: 0 Гласове:
0



 Мисъл – убягваща. Внимание – характеризира се с ниска концентрация, неустойчиво, невъзможност за насочване към няколко различни неща. Разсеяност в следобедните часове. Понякога от сутринта. Справяне с възложените задачи – на крайно незадоволително ниво. Ентусиазъм – липсва. Чувство за принадлежност към организацията – няма основания да се счита, че ще се породи…Апатия или негативно отношение.

Това са част от бележките, които си води мениджър на средно голяма организация с витаещи мисли „Защо и как наех този служител?За пореден път ли успя някой да ме заблуди…не, този път ще се уволнява дисциплинарно!!!”

 В същото време в другия край на офиса служителят, предизвикал гневната реакция, сърфира уморено из социалните мрежи. Разглежда снимките на стари съученици от почивка в Марбеа. Вижда и фотографиите от сватбата на Мария. Онази Мария от университета с хубавите големи очи. Така и не събра смелост да я покани на среща.

Какво се случи? Кога животът се завъртя в тази въртележка от скука, нищослучване, умора. И най-ужасното – постоянно натякване колко зле работи, колко е некадърен. Защо е тук? Мрази тази работа. Перспектива за израстване – никаква. Увеличение на възнаграждението – минимално. За пореден път беше подведен, че фирмата е престижна и голяма. С международна дейност. Разширяващи се пазари. Не, няма да търпи! Пише си молбата за напускане.

Два часа по-късно напуска офиса с връчената заповед. Договорено освобождаване от длъжност по взаимно съгласие – най-благоприятният вариант пред контролните държавни органи по труда.

Двамата вече са свободни. Единият да търси работата, която желае. Другият – да наеме своя идеален служител. По-голяма обаче е вероятността въртележката да продължи. За съжаление това не е от онези забавни въртележки със светлини като в лунапарка.

Защо?

Ако върнем назад лентата до интервюто за работа по всяка вероятност ще разберем. Организация (бореща се за място под слънцето) обявява свободна вакантна длъжност. Поставя конкретни изисквания за образование, допълнителни квалификации, стаж, професионални умения, амбициозен служител, да умее да работи в екип, в динамична среда, коректен, отговорен, лоялен,  креативен, с аналитично мислене, бързина на реакциите, социални умения, позитивно отношение към работата, мотивиран и с чувство за принадлежност към организацията. Излишно е да казваме, че повечето от уменията в действителност не са конкретизирани и несъвместими на практика. Все пак са получени 100 автобиографии, които са почти идентични. Управителят е посетил няколко семинара и е прочел десетки книги за управление на човешки ресурси. Изготвил е подробен план за провеждане на структурирано интервю. Интервютата са насрочени. Избраният кандидат влиза ентусиазиран (това трябва да е вече неговата мечтана работа – а и не може повече да си позволи да е безработен). Прави впечатление колко високо мотивиран е. Стреми се към постигане на високи цели в престижна голяма организация. Управителят с ентусиазъм му разказва за своите велики планове. Нает е. Всъщност е разговор за мечтите (или поне си мислят, че са техните мечти), изказани през призмата на чувство за малоценност. Служителят, подтиснат от безработицата и огромното си желание да бъде оценен и утвърден. Управителят, смазан от „големите” играчи, които завземат огромни дялове от пазара. Може би всеки от тях има предпоставките за развитие на чувство за малоценност още в детството си, но тук няма да подлагаме на анализ възпитанието, детството им и миналия опит. По-важното е, че липсва реална самооценка и оценка на ситуацията, което е довело до взаимната им лъжа.

Емоцията (особено негативната), вземайки превес над разума (а уви той често се ирационализира), върти въртележката. Понякога я върти с бясна скорост. Изправен пред въпросите „Защо на мен?”, „Какво съм направил?”, „Не заслужавам ли нещо хубаво да ми се случи?, „Защо ми се случват само неудачи?”, човекът е на крачка от омразата и (авто)агресията. В този смисъл е и репликата, че сме толкова озлобени, колкото нещастни. Завистта към живота на другите е отражение на неудовлетвореността от нашия собствен (или възхищение с обратен знак, както казва психотерапевтът Мадлен Алгафари). Породеното мъчително чувство ни кара да губим търпение, да действаме към незабавната промяна с очакване за максимални резултати. А и нали всички „треньори по личностно развитие” натякват, че трябва да действаме и променяме (само с визуализиране не ставало). Прави са. Но има една малка подробност. Действието и промяната се предполага, че трябва да бъдат градивна. Промяна на работодателя без промяна на условията не е никаква промяна. Това е въртележката.

Животът ни изправя пред непредвидими проблеми, които се налага да преодоляваме адекватно. Самовнушенията са способ да ги избягваме. Мотивирани от страха. Истината е, че не съществуват стандартизирани правила за спиране на въртележката. Клишетата са клишета, защото наистина работят. Когато са конкретни. „Мисли положително”, „Започни да спортуваш, защото се повишавал хормонът на щастието в организма”, „Напишете целите си”, „Напишете за какво сте благодарен”. Любимото ми - „Ако не го направиш до 72 часа, вероятността да го направиш някога намалява драстично!” Вярно е! Много често това, което искаме да направим е в следствие на силна емоция.  Всичко това има смисъл, когато е искрено. Служителят от примера има вероятност да  е избрал професия, която не е присъща на личността му  и няма реалното желание да работи. Емоцията често не подлежи на контрол. Необходима е и ни помага да разберем собственото си отношение тогава, когато проявим разума да я анализираме от позицията на чувство и мисъл. Затова и по-подходящият съвет е да открие много точно и ясно всички свои характеристики. Включително и това, че е безинициативен. Да разбере и защо е такъв. Всеизвестната пирамида на потребностите на Маслоу и теорията му за самоактуализиращата се личност е точно доказателство за способността на човек да преминава последователно от едно ниво на друго и невъзможността му да прескача по няколко стъпала. Между другото съм се убеждавала, че и методът на Де Боно с мислещите шапки също е перфектно средство за решаване на лични и професионални проблеми. Не е страшно, че може да се объркаме и да не знаем как да систематизираме и анализираме информацията. Това е само в началото. Признанието „Аз не знам” може да е начало на промяна и служителят и мениджърът да слязат от въртележката си. 




Гласувай:
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: antoninna
Категория: Други
Прочетен: 26303
Постинги: 18
Коментари: 4
Гласове: 28
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031